Татяна Буруджиева в ПИК и "Ретро": 51-вото НС ще сее омраза сред българите
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Дежавю е нещо, което вече си видял и преживял и ти се случва отново. Но когато нещо ти се случва десетина пъти, това вече е диагноза. Въпросът е само за нас, избирателите, или за политиците. Най-вероятно диагнозата е въобще за обществото ни. Преди 35 години решихме да променим живота си, страната си, защото светът се е променил. Днес светът отново се променя, а ние нито можем, нито искаме да се променим. Отидохме на избори и направихме същото – който си почива, с чувството на гнусливец, който се е отървал от риска да си лепне петно, си остана вкъщи. Който си гласува за някоя партия, пак го направи. И така, в парламента пак старите лица със своите комплекси, егоцентризъм и интереси.
Ако трябва да направим извод от първия ден на парламента, трябва да заключим, че политиците са дълбоко убедени в своята мисия – да положат клетва и да са депутати. Протестите обещаваха да са грандиозни и страшни. Имаше ги, даже 7-8 на брой. Като че ли и тук всичко е ясно – правим протест, за да покажем, че имаме агитка. Странното беше, че коалицията с ореола на протестъри – ПП-ДБ – вчера си почиваше, удобно разположена на депутатските кресла. А ние, граждани и избиратели, тръпнехме в очакване на новия сезон забавления и повод за насмешки, гняв, подигравки и забава от това докога и колко ще се изложат политиците за пореден път. Без да осъзнаваме, че си приличаме като две капки вода. Единствената, но доста сериозна разлика е, че те разполагат с властта да преразпределят ресурси, както пише в учебниците. Приличаме си, защото всеки път, когато имаме шанс да предприемем действие, което да постигне резултат за нас, ние отказваме. Нито гласуваме, когато трябва да гласуваме, нито протестираме, когато си е за протест, нито сме готови заедно да сътворим нещо. Но сме готови поединично да пасуваме и нищо да не правим. А ако това дистанциране и неучастие не постигне целта и не разруши всичко, предприемаме действия, които само ускоряват разпада, макар и замислени с цел да оправим нещата.
И този първи ден на този петдесет и някой си парламент е ярка картина на нашата неспособност да изберем достойни хора да ни управляват. Дни наред се разправяхме за честността на изборите. Нито едни избори, които са проведени в България, не са минали без някакви нарушения. И нека е ясно – нито списъците са списъци, нито организацията е организация, нито протоколите са както трябва подготвени и попълвани, нито контролът на изборния ден и броенето е сериозен. Така че който има доказателства и съмнения, да сезира органите и да протестира. Това е нормално и се случва навсякъде, когато се провеждат избори. Най-пресният пример са изборите в САЩ с множество сигнали за нарушения. Говорим за друго. Говорим за превръщането на едно системно съмнение в аргумент за война. С участието на отделни политици, политически партии и политически институции. Подобно организирано съвпадение е достойно да ни накара да си задаваме въпроси.
И така, след като за редица политици и дори за президентската институция Народното събрание е нелегитимно, питам се – защо се заклеха тези всички народни представители, които дни наред публично се кахъряха и съмняваха. Те какво си мислят, че НС е просто сграда или една администрация?! Народното събрание са те. Следователно, мисля си аз, че НС е нелегитимно, но с действията си доказвам, че е. Защото може и да е по закон, но е абсолютно неморално да се получава заплата, да се избират разни хора на разни длъжности, да се променят закони и май дори отново конституцията от някакви си нелегитимни, по собствените си твърдения, субекти. Нещо повече, ПП-ДБ представиха в първия ден на НС и първото си искане – ВСС да прекрати процедурата за избор на главен прокурор, защото им бил изтекъл мандатът. Ами според собствените им твърдения за това, че изборите не са честни и сезирането на КС, следва, че те пък са нелегитимни да искат и правят каквото и да било. ВСС работи в рамките на изтекъл срок, те – в рамките на нелегитимно избрано НС – намерете разликите!
Продължаваме да се опитваме да си обясним странната логика на поведение на парламентарните групи. Всички направиха изказвания. Всички отбелязаха – по един или друг начин, – че трябва да има правителство. Но нито тази позиция, нито ясните разграничения, условия, искания и претенции са нещо различно от предходния парламент и неговия първи ден. Дежавю, което логично води до заключението, че съдбата и на този парламент ще е същата като на предходния. Откакто направиха списък на длъжностите, измежду които президентът избира служебен министър-председател, всяка партия се бори да настани свой човек на тези длъжности. Първи в списъка е председателят на НС, в него е и омбудсманът, който също все още не е избран. Човек може да остане с впечатлението, че настъпилите отново проблеми с избора на председател на НС са резултат от битката за това кой ще оглави следващото служебно правителство. Този път обаче има нещо ново – единият от кандидатите може да се окаже наистина предпочитан от президента. И така, тази уж дежавю битка започва да се очертава като не съвсем същата.
Очевидно налагащото се заключение е, че от деня на избора до днес всички са заети с две неща – изграждане на недоверие в работата на избраното легитимно/нелегитимно Народно събрание и реализиране на бъдещи интереси в бъдещо служебно правителство.
Възможно ли е да анализираме и има ли въобще смисъл кой и как ще може да направи правителство в тази ситуация? В този смисъл има ли надежда да направим крачка към излизане от политическата и институционалната криза? Според мен анализът на поведението и позициите, които партиите демонстрират, не дават положителен отговор на тези въпроси. Как точно ще се развие ситуацията, не е от особено значение. Дори да се състави някакво правителство и/или парламентът да успее да си осигури време, за да се заеме с решението на някои въпроси, като бюджета и изборните правила, всяко решение на този парламент е обречено да сее сред българите само конфликти и омраза. Така че трудно може да бъде определено като процес на излизане от криза. Защото този процес изисква обединение и единно действие. А засега ситуацията остава параграф 22 – политиците се дистанцират от избирателите и избирателите се дистанцират от политиците. А резултатът? Както се казва, ако не се смеем, ще полудеем.
